Иван Белчев - художник на съкровеното
Творчеството на Иван Белчев разкрива странична линия в българската живопис от новото време – след началото на 60-те години. Неговата живопис се отличава с тънко чувство за цветна хармония, майсторско изграждане на колоритната композиция като динамично променяща се художествена тъкан, игра с четката и фактурата. В трудната техника на акварела той постига изключително дълбоки измерения.
В живописта той внася тихата лирика на пейзажа, оставайки далеч от „големите теми“ и агресивните решения, посветен на съкровеното „свое“. Изборът на мотиви изключва „величавато“, „гръмкото“, „монументалното“. Дори когато рисува панорами той вижда в тях обикновеното, уютното - присъства само природата, човешката фигура се среща рядко, а архитектурата е сведена до стари къщи, в които сякаш още тлее традицията. Художникът се ориентира към „мъгливи“ пейзажни състояния: в тях контрастите се приглушават, акцентите се тушират, формите се стопяват. Покровът на мъглата „скрива“ и изолира мотива от останалия свят. Тъкмо този ефект е търсен и в прелестните голи фигури на момичета: сякаш голотата е „прикрита“ от негата в погледа.
Белчев контролира силата на баграта, а четката нанася бързо, но точно и пестеливо. Рядко прибягва до ярки и чисти цветове, а обогатява цветното петно чрез тоналната му разработка, която допринася за единството на колорита. Леката червеникава мазка върху „скучната“ охра центрира композицията. Постигнатата обща тонова интензивност създава впечатление за монохромност, макар цветовете да са различни. Затова картините му с масло и акварел внушават усещането за пределна изисканост и изтънченост, за вроден такт в композирането на цветните петна.
Белчев работи с бърза четка, сякаш се бои да не би да не успее да задържи мига. Формата се изгражда от цвета и потъва във въздушната плът. Затова Белчев използва често техниката на „суха четка“ и обича акварела. И двете техники му позволяват да „стопява“ материалността. Чрез въздушната перспектива той създава усещане за пространствена дълбочина, макар и плановете да остават размити, а точните измерения - неуловими. Картините му сякаш са ескизно нахвърляни и „незавършени“, защото той рисува настроения, а не идеи, запазвайки динамиката на живата природа, дъха на растенията, порива на вятъра.
Като изискан портретист Иван Белчев схваща бързо физическия облик и го съчетава с тънък анализ на вътрешния образ на портретирания, подобно на тих диалог с „модела“. Това се отнася особено за женските портрети – от тях лъха възхищението от чистата красота на модела. За „парадните портрети“ художникът избира две исторически фигури – Христо Ботев и Васил Левски. Погледът на Апостола скаш излъчва вътрешна светлина, а великия поет-революционер сякаш реди нови стихове.
Неговите картини биха могли да се губят в „Общите изложби“, лиричният глас би се заглушил от гръмкия звън на фанфарите, затова пък те внасят умиротворение и тиха поезия в дома.
Нали в „най-своето“ е мястото на „съкровеното“?
